Не мога да повярвам …

"Не мога да повярвам, че това не е масло!" Това не е просто категорично заключение на изненадан дегустатор, а наименованието на един от най-популярните хранителни продукти в Съединените Щати. Става дума за една от най-продаваните марки маргарин, произвеждан от мултинационалната корпорация Унилевър. В даден момент, някои маркетингов виртуоз е бил осенен от "гениалната" идея да нарече продукта със скромното и лаконично название "Не мога да повярвам, че това не е масло!" Цялото изречение, заедно с възклицателния знак, са запазена марка и не могат да бъдат използвани в Съединените щати за каквито и да било търговски цели. Представете си колко абсурдно би било ако се обадите в централата на компанията. 

Вие: "Ало, това "Не мога да повярвам че това не е масло!" ли е? 

Секретарка: Да, свързахте се с "Не мога да повярвам, че това не е масло! Някакво оплакване ли имате?" 

Вие: О, не, не - напротив. Просто "Не мога да повярвам, че това не е масло" е любимият ми продукт, който не е масло, но прилича на такова. Исках да Ви поздравя и благодаря за това, че произвеждате "Не мога да повярвам, че това не е масло." 

Секретарка: "Не мога да повярвам че това не е масло" също Ви благодари и държи да Ви увери че цени вашата потребителска лоялност." 

Дори след толкова много години в Щатите си давам сметка, че винаги ще има неща в колоритния манталитет на американеца, които да ме изненадват и озадачават. Да вземем "Не мога да повярвам, че това не е масло!". Продукт с такова име би трябвало да накара хората да се чешат по главата. Все едно да наречеш последния модел на Ауди "Не мога да повярвам, че това не е БМВ!" или групата Бекстрийт Бойс "Не мога да повярвам, че това не е музика!" Но противно на маркетинговата логика, американските консуматори пълнят кошницата с "Не мога да повярвам, че това не е масло!", мажат го по филии, хвърлят го в тигани и в крайна сметка го поглъщат в огромни количества. 

Междудругото рекламно лице на компанията е сладникавият, метросексуален италианец Фабио, който прилича на някаква окарикатурена смесица между китенски "гларус" и застаряваща молдовска комбайнерка. От време на време, Фабио се появява рaзголeн до кръста по телевизията в телевизионни реклами, явно само миг, след като се е гмурнал в басейн с перхидрол. Очите му се вглеждат премрежени в хипотетичния хоризонт, вентилатор извън кадър развява изрусените кичури на комбайнерската му грива и след кратко стягане на обръснатите до кожа пекторалиси, Фабио отхапва сладостно от обилно намазана филия, хвърля прелъстителен поглед към камерата и заявява със срамежлив италиански акцент: "Мммм...Не мога да повярвам, че това не е масло!" Всъщност макар, че би трябвало да е направен от плът и кръв Фабио е толкова мазен, че аз лично не мога да повярвам, че той не е масло. Също така не мога да повярвам, че той не може да повярва че това не е масло. В края на краищата маргаринът си е най-обикновен маргарин. Но както вече споменахме навиците на тукашните консуматори са много особени, така че стоката продължава да се продава, а Фабио да плаща за своите варели с перхидрол с пари от нови реклами. 

Всъщност "Не мога да повярвам, че това не е масло!" е един от относително поносимите хранителни продукти на американския пазар. Лавиците на тукашните супермаркети са натъпкани догоре със стоки за масово поразяване. Ако си направите труда да прочетете етикетите на повечето продукти, ще помислите, че сте попаднали в лабораторията на доктор Франкенщайн. Толкова много синтетика не бихте могли да видите дори на фестивал на чалгата в „Син Сити". Тук си имаме уникални шедьоври на съвременната биохимия и генно инженерство като например големи, яркочервени домати с вкус на пърхот, сирене в което (без майтап) няма сирене и разбира се месо, което би трябвало да се казва: "Не мога да повярвам, че това не е месо". 

Миналата седмица в медиите се появи резултат от допитване до 5000 британци кои са най-привлекателните хора на планетата. Резултатът бе: американците! Гарантирам ви, че никoй от тези 5000 британци никога не е стъпвал в Щатите. Представите им за американците навярно са формирани от холивудски продукции и креатури на музикалната индустрия. Но истината е, че хора като Джесика Алба, Джони Деп, Сандра Бълок и т.н. нямат нищо общо с действителното лице на Америка. Ако дойдете на екскурзия тук, ще останете много впечатлени още преди да сте стигнали до Статуята на Свободата, Великия Каньон или Голдън Гейт Бридж. Това, което ще ви изуми още на летището, ще бъдат индивиди каквито не може да видите другаде по света. Знам, че сте виждали дебели хора, но това, на което ще се натъкнете тук, ще обърне представите ви надолу с главата. Ако не сте свикнали, гледката често е шокираща. Посрещал съм приятели, които са си изпускали куфарите от изумление при вида на грандиозните, всяващи страхопочитание хипопозаври, тътрещи телесата си като величествени тихоокеански танкери из терминалите. 

Затлъстяването в Съединените Щати е достигнало епидемични пропорции. 68% от съгражданите ми са с наднормено тегло. 1/3 се водят за опасно затлъстели. Всяка година между 200 000 и 400 000 души умират вследствие на заболявания свързани със затлъстяване. Прогнозата е, че през 2015 75% от американското население ще бъде с наднормено тегло. Това за нещастие включва и децата. Мисля, че вече съм го споменавал, но в училището на моята дъщеря има повече холестерол отколкото в баварска свинеферма. Болести като диабет тип II, хронична хипертония, сърдечно-съдови заболявания и т.н. са се превърнали в бич за тукашното общество. Причината, разбира се, не е еднозначна, но един от най-съществените фактори безспорно е алчната и дерегулирана хранителна индустрия, която се интересува единствено от собствените си приходи. Отдавна вече никoй не вярва в илюзията, че малки, китни ферми произвеждат храната ни. Истината е, че едва 3-4 колосални корпорации държат в изцапаните си ръце 99% от това, което слагаме в стомаха си. Тези компании имат колосална система oт лобита и административна апаратура, която функционира в тяхна полза в самото сърце на Вашингтон. 

През 1989 година Европейският Съюз забрани със закон вноса на месо и млечни продукти от САЩ. Причината? Безотговорното, престъпно тъпчене на добитъка със синтетични хормони и стимуланти, включително полови хормони и хормони на растежа. Според много учени именно това е причина американските момичета да навлизат в пубертета по-рано от връстничките си в останалия свят. Според Националния институт по онкология, освен че предизвиква цял спектър от опасни последствия, третираното с хормони месо е потентен карциноген, водещ до неизлечими ракови образувания. Вярно е, че когато тъпчат добитъка със синтетични хормони американските корпорации се радват на по-големи и по-охранени животни. Но също така е вярно, че ако има неблагоразумието да даде кръвна проба, всяка една от тези крави би могла да получи доживотна забрана от международната федерация по вдигане на тежести. 

Не по-малко подтискащ е случаят с пилешкото месо. Мегакомпании като "Тайсън" и "Монсанто" пазят ревниво птицефермите си от очите на обществеността, но благодарение на филма Food Inc. успяхме да надникнем в няколко от тях. Картината бе по-ужасяваща от Гуерника на Пикасо. Натъпкани едно върху друго, пилетата се отглеждат в невъобразима мръсотия и кошмарни условия. Отнета им е възможността да се движат и са наблъскани с антибиотици и стимуланти. Пилетата буквално мутират, а телата им стават толкова огромни, че краката им се чупят с пращене. Огромна част от тях умират в жестоки болки преди още да са заклани, замразени и транспортирани в KFC. 

Сигурно се интересувате от значението на царевицата за Съединените щати. В епоха, в която почти нищо вече не се произвежда в Америка, Щатите отглеждат половината царевица на целия свят! Ако се престорим, че не забелязваме манифактурата на оръжия, царевицата е най-мощната, най-доминираща промишленост тук. Последният икономически мастодонт на Америка, който отчаяно се опитва да избегне ледникова епоха. Производителите на царевица имат нужда от нови пазари. Възходът на отрасъла започна преди около 40 години, когато правителството реши да стимулира царевичните фермери и поощри въвеждането на нов по-евтин от захарта подсладител - високофруктозен царевичен сироп. За нещастие този продукт се оказа много опасен и по всяка вероятност е отговорен за цяла армия затлъстяли диабетици. В момента, в тукашните супермаркети е почти невъзможно да намериш нещо, което да не съдържа тази демонична съставка. Безалкохолните напитки са наводнени с него, но го има и в хляба, шоколадите, консервите, супите, замразените храни и в какво ли още не. Проблемът е, че за разлика от захарта, царевичния сироп не стимулира секрецията на инсулин от панкреаса, спъвайки цялата гликолитична верига. Постепенно, без да го подозират или заслужават, хората изграждат инсулинна съпротива и се превръщат в диабетици. 

В последно време царевичната индустрия, която мнозина смятат за всесилна мафия, поде медийна кампания целяща да убеди обществеността, че царевичният сироп не бил по-вреден от захарта. Особено смехотворни са "независимите" блогове и дискусии в интернет, целящи да реставрират вярата на консуматорите във вездесъщата царевица. Цялата история ми напомня на усилията на тютюневата промишленост през 80-те да изфабрикува доказателства, че никотинът няма никаква връзка с рака на белите дробове и сърдечно-съдовите заблявания. 

Положението с плодовете и зеленчуците също не е кой знае колко цветущо. Тук често ме питат защо американските домати нямат вкус. Причината е, че ги обират зелени след което слагат щайгите в затворено помещение, което напълват с етиленов газ (С2Н4). Етиленът стимулира производството на ензими, които ускоряват зреенето. Проблемът е, че доматите придобиват вкус на мокър целофан, а ние ядем зеленчуци екзекутирани в газова камера. 

Задължително трябва да споменем и един от най-големите злодеи в тлъстата, хранителната верига на Съединените щати - заведенията за бързо хранене. Ако случайно изпуснете един пържен картоф от Макдоналдс в колата си и го намерите след една година...той ще си бъде абсолютно същия! Няма гниене. Няма мухъл. Това е меко казано ужасяващ факт! Представяте ли си, че дори бактериите не искат това, което Макдоналдс така ентусиазирано слага в стомасите ни. Повечето подобни заведения притоплят дълбоко замразени полуфабрикати, осеяни с консерванти. Пърженето обикновено маскира липсата на хранителна стойност, но разликата между картоф от Макдоналдс и пластмаса сигурно не е кой знае колко голяма. 

Естествено, вината за тъжната, дебела американска действителност не е еднопосочна. Тукашното общество е крайно обездвижено. Спортните площадки пустеят. Диваните са пълни с мегазадници, които отказват да седнат върху велосипедна седалка. Хората буквално не излизат от автомобилите си. Няма друго общество в света, което да е изградило подобна автокултура и житейска инфраструктура, която да позволява на хората да съществуват изцяло в колите си. Превърнали сме се в автокентаври, сраснали се с четиритактовия унищожител на собственото ни здраве. Тук вече всичко е с прозорчета drive-through за обслужване на автомобилисти: магазини, банки, кафенета, химическо чистене, ресторанти и какво ли още не. Върхът на всичко е, че вече дори аптеките продават през подобни прозорчета. Това означава, че хората могат да купуват лекарства директно от колите си, за да третират същите тези болести, от които са се разболяли, защото не слизат от колите си! 

Резултатът от всичко това е плачевен - стигнали сме дотам, че вече се произвеждат по-големи тоалетни чинии, тъй като и те започнаха да стенат и да се чупят под глутеуса на хомо американикус. Новото поколение седалки на стадионите, столовете, чинове и да, дори ковчезите се правят далеч по-големи отколкото преди 20 години. В самолетите се предлагат специални удължители на предпазните колани за пътници, чийто ханш е необгръщаем от стандартния колан. Миналата година на състезание от NASCAR до мен седна жена с размера на софийска маршрутка. Телесата и се разляха в различни посоки, включително и върху моята седалка. Беше горещо и само след десетина минути се облях в пот...за нещастие не моята. Кошмарът е тотален, но в много случаи вината не е у хората, а в системата. 

Мегакорпорациите са ненаситни. Всеки четири месеца контролиращите акционери очакват инвестициите им да показват прираст. Как и на каква цена няма значение, независимо дали става дума за химикали, хормони, генетични експерименти, токсични газове или отровни подсладители. Днес хранително-вкусовата промишленост е инфилтрирала американското законодателство на всички нива и се радва на безпрецедентна дерегулация и липса на контрол. В епохата на глобализация, колко още ще устои Европа срещу търсещата нови пазари американска зараза? 

Американците не са самовлюбени, арогантни и егоистични дегенарати, както често чувам да бъдат описвани. Подобно категорично обобщение неизбежно носи грешка. Много от най-интелигентните, толерантни и благородни хора, които съм срещал през живота си, са американци. Естествено, че пак тук може да намерите и някои много красиви и атлетични човешки екземпляри. За голямо съжаление обаче едно от нещата, които може да си позволим да обобщим е, че тези индивиди са станали статистически изключения. Днес американците не само, че определено не са най-привлекателната нация в света, но са в окаяно физическо състояние и младото им поколение е съсипано от болести, които само преди 20-ина години бяха проблем на възрастните. Интересно е, че системата е изградила обществен парадокс - бедните са дебели, а богатите слаби и стройни, защото качествената храна е пет пъти по-скъпа от отровите продавани на простосмъртните. 

Не се терзая заради чревоугодниците и стихийните консуматори, а за тези, които просто нямат избор. Магазините са пълни догоре с НXО (неидентифицирани хранителни обекти), които убиват жертвите си бавно, методично и безмилостно. Не е за вярване, че зад грамадните, бездушни корпорации, произвеждащи тези токсични боклуци стоят нормални хора като нас и вас. Външно приличат на човешки същества от плът и кръв, но колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам, че за да ги опиша в едно изречение ще трябва да открадна и изопача любимата фраза на самият повелител на маргарина Фабио: "Не мога да повярвам, че това не са изчадия от преизподнята!"

Автор: Иво Иванов, Канзас
Източник: www.sportal.bg