Когато бедността ми беше млада - като жена ми млада, като мен,
си купихме в една дъждовна сряда две чаши от един сервиз червен.
Щастлива беше първата вечеря: ... две чаши вино - цяла нощ любов.
А ето ме сега - от студ треперя след мебели със позлатен обков.
До новия им плюш съм като старец. Те ще останат и след мене, знам,
а във смъртта се влиза като в арест - със златни вещи не приемат там.
Това ме мъчи днес и ме тревожи: дали и чашите ще станат прах.
Износих тридесет и девет кожи и своя малка истина разбрах:
след мъките и горестите наши, след часове на радост и на смях
остават само тези двете чаши, а времето минава между тях.
И скърцат нощните му дървояди. Да скърцат - за добро или за зло,
но мойте чаши ще останат млади, защото червей не яде стъкло.
Защото само любовта векува, а всичко друго се превръща в прах.
Със тези чаши плаках и пирувах и свойта малка истина разбрах:
Не ми е нужно пухено възглаве, ни мебели със позлатен обков,
Две чаши вино за едно "Наздраве", две чаши вино за една любов.
